Да си учител на тези, които са 100% от бъдещето.... или 9 причини да стана учител.
Идва лятната ваканция. Измина една учебна година изпълнена с емоции, смях, сълзи, напрежение, удовлетворение. Преподавах на близо 100 деца от 8, 9 и 10 клас. Всеки край е различен, но този да напусна училището ми създаде усещане за празнота.
Умората е факт, а резултатите генерираха усещания, които те карат да бъдеш удовлетворен и още по - отдаден на професията.
Във фондацията, от години работим с деца в риск, но тук, в училище, усещането е различно. Както винаги има деца, които искат да учат, други не, има такива които са умни, други са се предали. Видимо мотивацията е загубена при голяма част от учителите, съответно и при учениците. Виновни не търся, безумията в образователната система са нещо до болка известно и познато.
Какви са моите деца? (Казвам "моите" защото те вече са част от моето семейство и мен самата). Те са разноцветна палитра от характери и интереси, докосващи те по невероятен начин. Изживях безкрайно емоционални моменти чрез учителството и няма да ги забравя докато съм жива. Тези емоции ме крепяха, правиха ме щастлива, връщаха ме при децата и убиваха системните негативи на "добронамерени" колеги, които така и не разбрах какво делят.
Догодина може би няма да съм учител. Предвид натовареността ми и ангажиментите покрай лекциите, не съм в състояние физически да бъда на 100% с децата. Нещото, заради което бих се върнала е хитричкия поглед в очите на тези малки зверчета, които ми показваха обич и доверие. Не може дете, което не ти вярва и не те харесва, да учи от теб.
Снощи се замислих защо ми е толкова тъжно:
1. Ще ми липсва начинът, по който ме карат да се смея.
Един от любимите ми моменти в училище е, че мога да чуя забавните неща, които децата си говорят и правят всеки ден ... такива, които възрастните никога не правят.
2. Ще ми липсва начинът, по който ми казват "Здравейте госпожо", точно 1 минута след като са били с мен в час и то с възторжена интонация, все едно не са ме виждали от 2 месеца.
Винаги е толкова смешно и същевременно сладко. До тях се чувстваш като "знаменитост". В моментите когато някой от "популярните " започват да търсят контакт с теб по въпроси свързани с материала, а по - малко "популярните" са се престрашили да работят в час получили признание и похвала, виждаш светлина в тунела, започваш да вярваш в бъдещето и си казваш: " Аз съм звяр, постигнал невъзможното". Така се почувствах и когато казах "Днес ще пишем ..." и те не извадиха тетрадки, а започнаха да пишат директно на компютъра. Онова "невъзможно" учене, за което всички говорят, при мен беше стопено. В моите часове 99% слушат, кротки са, четат според възможностите си, мързеливи има, но всички ме уважават.
3. Ще ми липсват малките бележки и картички, които правят за мен.
Не мога да ви опиша колко е трогателно, когато ученик ( и то от 10 клас) отдели време да направи за теб картичка, или малка бележка от скъсан лист на тетрадка, с нарисувана калинка. Един ден бях мълчалива и видимо подтисната. Те написаха мотивиращо писмо, с което ми казаха, че вярват в мен, точно както съм ги учила да се пише такъв тип писмо. Имам специално място, близо до бюрото ми, където си ги поставям, за да ми напомнят кое е важното в живота.
4. Ще пропусна да ги видя как растат.
В началото на годината имаше един дребничък младеж от 9 клас, който сега е висок, строен, ...стана по - отговорен. Преди отказваше да работи, беше с ниски нива на търпимост, а сега ...сега е голям човек с цели, даже проявява интерес към Информационните технологии.
5. Ще ми липсва вълнението.
Когато видя моите ученици как се променят, започат да учат въпреки, че до сега не са го правили, проявяват интерес, опитват се да ми споделят лични постижения, дори да ми споделят лични моменти или да ми покажат новата си риза, се чувствам щастлива и удовлетворена. Моята цел като учител е да правя обучението полезно и ако е възможно забавно.
6. Ще ми липсва уникалността на всяко дете.
Харесва ми да знам, че Драголова е вечно със слушалките, но няма нещо, което да не знае и нещо, което да не е чула в час, че Дидко обича да гризе брускети, но иска да се научи да пише сайтове, Митко е баскетболист, но се старае да напише таблиците без грешка въпреки мързела само защото съм "любимата учителка", Гери танцува, Никол е футболистка, но и двете учат по техни си техники и се справят блестящо, Жорето който е в 9 клас, вече може да работи с компютър, а преди стоеше с наведена глава в час, че Диди има тетрадка (може би единствената).
Въпреки, че понякога сме склонни да гледаме на класа като цяло, учителите знаят, че един клас е съставен от различни по тип хора и към всеки трябва да има индивидуален подход.
7. Ще ми липсва любовта им
Ще пропусна прегръдките, усмивките, вдихнатата ръка за поздрав, "Госпожо дайте 5" или да чуеш от другия край на училищния двор "Госпожооо, вижте ми новата риза".
Разбирам, че някои учители не могат да прегръщат. Но за мен, да мога да прегърна истински едно дете, което или се нуждае от прегръдка, или иска да прегърне, е доста специален момент.
8. Ще ми липсва това да ги видя как израстват като знания и умения.
Може би това да ги виждам как стават все по добри и уверени, ще ми липсва най - много. Удоволствието да видиш дете, за което се смята, че е психически лабилно и до момента е "пълно" с двойки, напише кои са цифрите в двоична и шеснайстична бройна система, те кара да имаш надежда. Това, което прилагах като техники ще опиша някой ден, но до тогава мога само да споделя радостта от постигнатите резултати.
9. На последно място, аз ще пропусна да видя как се реализират.
Мечтая си някой ден да ги видя големи, зрели и успешни. Искам да видя как са се развили, какви мечти имат, дали все още ще ме питат за казусите и проектите, по които работят , бих искала да видя дали ризата им е хубава.... все неща, които ще ме карат да се чувствам обичана.
Няма нещо, което едно дете да не може да постигне, стига да има кой да повярва в него. Лоши деца няма. Нашата основна работа като учители е да бъдем онова дърво, което да ги приюти, да им помогне да растат здрави и да им даде криле да полетят.
Децата са 100% от нашето бъдеще и никакви негативи не могат да ме спрат да работя с тях и за тях.
Днес съм учител, утре може би не, но където и да съм, каквото и да правя, винаги ще имам време за моите деца. Децата на бъдещето.
